Как да заловим коледния дух, да го доведем вкъщи… и да го накараме да остане

Leave a comment Стандартен

Коледа е зад ъгъла. Червената шапка на доволно закръгления дядо, с може би най-известния смях в света, се показва леко-леко и всички знаем какво значи това. Време е да украсяваме елхи, да купуваме подаръци за любимите си хора, а и да ги опаковаме – тази година сами, нали?!… И, разбира се, да пием задължителния горещ шоколад, без който Коледата просто не е. След него всички ставаме по-доволни, по-усмихнати, по-щастливи и по-по-по…

Признавам си, така ме е хванал коледният дух, че онзи ден в магазина, докато избирах шоколадови бонбони, се хванах да си пея “All I want for Christmas is You”… Добре де, изтъркано е. Наистина, всяка година пускат едно и също по радиото, едно и също по телевизията, но се питам, не са ли това едни от малкото неща, които правят Коледата толкова хубава? Нещата, които не се променят? Нещaта, които ни връщат назад, към първите ни приказни спомени за Коледа.mood

Ако все още не ви е осенило коледното настроение, ето един кратък наръчник за  намиране и улавяне на Коледния дух. Добре е изброените по-долу стъпки да се практикуват преди и по време на Коледа, както и винаги, когато ни се прииска и след празниците.

1. Купете си елха или поне клонки – трябва да мирише на борова гора вкъщи… И разбира се, за къде сме без боцкащите ни нападали по пода иглички? Помня как майка ми се възмущаваше всяка година от тях… А на мен толкова много ми харесваха и винаги имах по една или две забодени,  дали в пуловера, дали в някой чорап. Обичах да лягам под елхата и да гледам всичките играчки и приказни светлинки… (Съвет от мен: никога не се притеснявайте за размера на вашата елха – в очите на децата, те винаги са с поне 30 метра височина). Разбира се, ако елхичката е истинска, трябва да е с корен, за да я засадите после – вие знаете на кое ваше любимо местенце.

2. Втора стъпка. Трябва да се заредим с една добра колекция от коледни филми. На първо място идва любимия за всички сезони, но особено актуален по Коледа “Love, Actually”… Няма как да не го хареса човек, от всичко си има – страхотни актьори и музика, отделно за 135 минути ставаме свидетели на сватби, изневери, влюбвания, несподелена любов, споделена любов, пропуснати шансове, смели грабвания на възможности; както и на разнообразни връзки между: стари приятели, нови приятели, шефове и подчинени, братя и сестри, познати и непознати, междурасови и междукласови… Мда – препоръчва се, гарантиран добър избор! Друг филм, който не пропускам да гледам е „Home Alone” 1, 2.. и/или 3, разбира се…Колкото и пъти да съм го гледала, на Коледа е задължителен в списъка ми.

3. Слушайте ги пустите коледни песни – въпреки протестите срещу неограничената им и донякъде принудителна консумация по това време на годината, няма доказателства действително на някой да е навредила песента „It’s Beginning To Look A Lot Like Christmas” на Michael Buble! Напротив даже, затова вместо да мърморите, опитвайте се да им се порадвате – един път в годината ги слушаме все пак!

4. Украсявайте колкото се може повече – от елхата, през прозорците с празнични светлинки, до подаръците и картичките, които както се разбрахме по-рано, тази година ще измайсторим сами! Нека ни бъде празнично – както отвътре, така и отвън. И не забравяйте, че и най-хубавата коледна украса не е по-хубава от вашето коледно настроение и усмивка!3c82a513fc4428c3d2fce118423e721e

5. Опечете сладки – дали ще са коледни сладки, пай или някакъв друг сладкиш, на Коледа печенето е “a must”!

6. Яжте мандарини… мнооого мандарини, а може и портокали. След това сложете обелките им на радиатора – една малка традиция, която правя всяка година, за да мирише навсякъде и да бъде още по-празнично. Като се сетя за Коледа, винаги ми замирисва на цитруси…

7. Бъдете щедри – дарете дрехи, храна или част от труда и времето си на хората в нужда. Опитайте се да помогнете с каквото и с колкото можете. Нека бъдем честни, колкото и грижи да имаме, фактът, че сме на закрито, имаме компютър и интернет, не ни нареждат сред най-бедстващите ни сънародници. Дори и малък поглед встрани е достатъчен, за да осъзнаем, че сме от късметлиите, а веднъж осъзнали колко много имаме, крачката към споделянето е малка.

 8. Защо не се опитаме да направим сами коледния венец тази година – трябват ни само борови клонки, тел и канап. За украса можем да ползваме канелени пръчки, малки червени ябълки, златисти звездички, панделки и всичко, което искаме да рециклирате, включвайки го във венеца. Понеже така и така ще го правим сами, нека бъде от естествени материали – достатъчно пластмаса има навсякъде.

9. Греяното вино също е „must“! По коледните пазари го правят много сладко за моя вкус, затова си го правя сама вкъщи. Рецептата е много лесна за изпълнение:

10. Подходящо вино е портвайн или бордо, но разбира се, всеки има собствен вкус, тъй че използвайте вашето любимо за опитмален резултат.gluhwine

  • Захар или мед.
  • Подправките, които трябва да си набавите за ароматната напитка са най-разнообразни – канела, карамфил, кардамон, черен пипер, джинджифил, ванилия (не е задължително да слагате от всички – отново всичко опира до вкус.)
  • Да не забравим плодовете – ябълки, лимони и портокали, а за още по-приятен, земен вкус, можете да добавите и орехи и стафиди.
  • Важно – при приготвянето на виното трябва да се внимава да не бъде загрято над 80 градуса, защото иначе ще изкипи. Ще е жалко, ако това се случи, защото ще изгуби всичките си вкусове и аромати.
  • А сега и пропорциите – 1л. червено вино, 2 ябълки, ½ чаша захар – кафява или бяла; мед – по вкус отново, 13-18 зърна черен пипер, 4-5 цвята карамфил, лимон и канела.
  • Приготвянето по стъпки – подгрейте виното, а към него добавете захарта, нарязаните ябълки и подправките. Виното се оставя да кипне и се бърка докато се разтопи захарта. Свалете го от котлона и го оставете да си почине за десетина минути, за да поеме от всичките аромати. Прецедете и сервирайте топло с резенчета лимон, ябълка… И пръчка канела.

Това са няколко от многото неща, които можете да направите, за да почувствате коледния дух и да не го пускате… Да го съхраните в буркани за през годината и всеки месец да отваряте по един от тях.unnamed (2)

Коледа е един от най-хубавите празници. Всеки втори е с подарък под ръка, приятелите и семействата се събират под един покрив и на една маса, макар и за кратко. Вкъщи е топло и мирише на вкусно. По радиото се чуват само весели мелодии, подготвящи ни за веселба поне една седмица преди празниците. Улиците придобиват нов вид с коледните лампички.. фонтаните и боровете в парковете също.

Коледа не е просто дата… Тя е състояние на ума и няма как да я намериш под коледното дърво, ако не я носиш в сърцето си… Ако не си тананикаш поне един път “…let it snow, let it snow, let it snow”, ако не хапнеш поне едно джинджифилено човече… или добре де, поне две.

Така че – весели празници на всички! Бъдете здрави, усмихнати и много щастливи. Пожелавам ви повече курабийки, по-малко спорове със семейството, които, както сочи статистиката,  са неизменима част от този празник. Повече прегръдки, много снежни човеци и по-малко измръзнали крайници.

 Хо-хо-хо,

С.В.

Кафе и зелени папагали

Leave a comment Стандартен

„Той изневерява ли ти“? … „Привлекателна ли си за мъжете?“ …  Само отговаряш на 5 – 6 лесни въпроса, избирайки една от готовите опции, които са не повече от четири … И воала!  Получаваш мигновен достъп до самата истина за всички въпроси, които не са ти давали мира в този живот,  като: Цветът на бельото ти отива ли на аурата ти? Ще получиш ли повишение? Добра ли си в леглото?  … Ако резултатът на последния въпрос е „Не!Много си зле!, спокойно можеш отново да си направиш теста и да нагаждаш отговорите, докато не получиш най-добрия от 4-те възможни резултата, който,  естествено,  си точно ти… Чудесни са тези тестове по фейсбук и всякакви списания с етикет „женски“! За две три минути, докато ти правят педикюр или си в офиса, по време на задължителната 50 минутна почивка на  всеки 10 минути работа, отговорите на тези въпроси носят моментално облекчение на търсещия дух. Затова винаги си ги правя докрай, дори с цената на това накрая да се окаже, че не ставам в леглото!  Винаги … освен онзи път, когато една приятелка се опита да ми направи поредния тест и още първия въпрос ми видя сметката, занемях, а мозъкът ми отказа да продължи към някоя определена посока …

„Какво е за теб кафето“?

Да бе, вярно, какво ли…

Кафето е „Инка“, което баба ми ни даваше да пием заедно с „големите“  в къщата на село, в ниската кухня с пръстен под и един мътен прозорец, който гледа към обора.

Снимка на winternana

Снимка на winternana

Това кафе миришеше на влага, на „мъза“ и на жълтите питки на прабаба ми, печени на вестник върху желязна печка, която гореше по цял ден дори и през лятото. Върху нея  целогодишно къкреше нещо, или поне така япомня – буркани, супи, печаха се чушки и онези домашни питки, които прабаба ми всяка сутрин месеше специално за „децата от София“, а ние се мръщехме и ги плюехме, защото сиренето в тях „смърдеше“ на крава, домашните яйца бяха прекалено жълти, а питките имаха… селски вид. Купешките бяха ехеее къде къде по-класни!

Кафето е filter coffee в купа от английски порцелан, придружено от каничка мляко. Майка ми, в чиито очи е светнало веселото южноафриканско слънце, си го сипва лакомо в голяма чаша, прибавя мляко и бърка захарта „сто часа“, с което, както и с много други неща, вече  ме дразни и ме излага пред хората… Аз съм на 12 и пубертета чака в засада зад ъгъла, даже почти ме е налазил. Двете седим на дървените масички в красивото кафене в Ботаническа градина в Дърбан, под сянката на огромни клонести дървета с червени стволове, от които, за моя голяма радост, висят лиани, или поне на мен така ми е приятно да си мисля.  Майка ми пише картички,  пестейки глътките от кафето си, за да трае по-дълго удоволствието на слънце, а аз нагъвам палачинки, за да не падна по ниско от името, с което вече са ме дарили близките ми:  „Дунда“.  И двете сме доволни от себе си, защото идвайки в ботаническата градина, отново сме нарушили едно от правилата на леля ми, което гласи „в Южна Африка не се ходи пеша, опасно е!“. Това кафе мирише на цъфнали боуганвилии, безкрайни сини небеса, Африка и нова гланцирана хартия за писма“…

Кафето е нес. Всяка сутрин, на гладно. И като казвам сутрин, имам предвид обед. Мирише на море, предимно заради недоизмитите чаши в полевите условия на бунгалата в Китен, и на лукс – защото въпреки полевите условия на бунгалата в Китен, все пак пием кафе пред бунгалото. Заголили бедра, сме застанали в небрежно  аранжирани пози, целящи максимално привличане на погледи към нашата напъпила женственост (с което нямам предвид пъпките ни, защото тогава май никоя от нас нямаше). Ние сме на 15, свободни и сами на море, чувстваме се като момичетата от Секса и града, но без парите и модата ( и секса), като Ангелите на Чарли, но е още е 96-та и не сме толкова палави…  Може би щяхме да се чувстваме като Великолепната седморка, ако не бяхме шест или като Телма и Луиз, но умножено по 3.. Най-вероятно сме изглеждали като семейство Флинстоун, но пък не ни пукаше. Това нес кафе сутрин пред бунгалото беше турбокафе, с гарантирано 24-во действие,  с аромат на слънце, младост и обещания, толкова мощно беше, че даваше енергия за  щуреене по цял ден и за танци по цяла нощ, а редбула тогава още дори не беше измислен…

Кафето… Не е кафе, а е matcha frappuccino, или в най-добрия случай caramel macchiato.   Аз и Диврина сме единствените клиенти в Старбъкс до Хачиоджи еки в тази неделна зимна вечер в покрайнините на Токио. Навън вали,  в уютния Старбъкс върви лек чилаут джаз,  Диврина чете книга, а аз разсъждавам…  Наскоро съм открила, че:

1) Имам покупателна способност

2) Модата (факт, че имахме кратък флирт, преди да се зарежем завинаги)

3) GAP и ЗАРА от добрите им години…

Докато мозъкът ми обработва тези данни, за да излезе с оптималните items of clothing, които да ме накарат да блесна със стил, гледам в нищото през прозореца, пия си фрапучиното или друга безкрайно калорична напитка, и поглеждам от време на време към моята приятелка Диврина. Диврина няма нужда тепърва да се занимава с такива мисли, защото е родена и с покупателна способност (баща й е министър в Индия или нещо си там), и със стил… Впрочем след като мина през Elle и няколко независими филма, Диврина

Диврина в наши дни

Диврина в наши дни

най-после се приземи във Воуг, където би трябвало да има отредено място по рождение,  и сега си пише ли пише за тях… Според нея, аз се обличам „като дърво“, с което май иска да ми намекне, че е за мое добро манията ми по кафявото да намери края си и той със сигурност ще е щастлив. Диврина не залита по никой определен цвят, но залита по фаталните мъже: все семейни, свръх богати морални инвалиди, които обаче имат предимството, че дават благодатна почва за анализи на възмутителните им постъпки, между глътки чай, кафе, вино и каквото Бог даде… Това кафе мирише на Starbuck blend, на карамел и сметана, на  космополитност и изолация, на парфюма на елегантната и безкрайно образована Диврина, която е страхотна сърфистка, но напълно неспособна сама да стегне куфар…

Кафето е Pilao, O café forte do Brasil.  Половин водна чаша кафе и още толкова мляко, с истинска кафява захар, която още ухае на захарна тръстика. Заради това кафе в ръцете ми съм склонна да повярвам, че има Бог. Ранна сутрин, свежа и ароматна, аз съм се облегнала на перваза с чашата кафе. Денят започва – щедър и интензивен, с експлозия от светлина и цветове, а Рио де Жанейро е в краката ми. Блокът е във високата част на залива и от прозореца на  12-тия етаж виждам целия свят!  В палмите на нашата улица прехвърчат зелени zeleniпапагали, хората вече щъкат наляво надясно, въпреки ранния час, а в далечината синия залив се слива с небето в един общ простор. Тук природата не се съобразява с никакви познати правила и норми, формите не се поддават на дефиниция. Планините приличат на облаци, облаците на планини, цветята на птици,  в изобилието има безкрайна мизерия и насилие, красотата е трагична…  В тази страна на контрастите, всичко е всичко останало. Всяка сутрин гледам един тъмнокож мъж, болен от детски паралич, който със съкрушително търпение изминава с патериците си разстоянието до спирката.  Облечен е в един и същ костюм, придвижва се ужасно бавно, а от него лъха достойнство и сила, защото въпреки паралича и цялата мърсотия на живота, той все пак отива на работа, за разлика от други във фавелата… Трагедия? Или неподправената красота на живота? От къде да знам! Пилао, Силното кафе на Бразилия, горчиво и ароматно,

с вкус на блаженство…

rio

За йогата, приятелите и кое му е странното на баланса

Leave a comment Стандартен

 

Ключовите думи от Речника на безпардонните термини:

                                                   Обединяващата точка между трите ключови думи: сряда вечер

Да, една неочаквано хубава сряда вечер от тази едва започнала 2014-та година ( Дали има кой да се съгласи с мен, че на миналата вече й беше време да си ходи?!). От толкова окончателни раздели, нови начала, големи стъпки, малки стъпки, такива едни провали и такива успехи, че не можеш да разбереш кое какво е,  направо ми беше дошло до гуша от 3013-та! Нетърпеливото ми очакване на Новата година беше подкладено и от писането на новогодишни „резолюции“,  което винаги ме изпълва с  неоправдан оптимизъм, тъй като в моя случай тези „резолюции“ са по-скоро твърдения с пожелателен характер, неверни към момента на писане и най-често неверни в какъвто и да било момент.  Може би защото и самите ми решения са едни такива сложни за изпълнение… Ето няколко примера:

РЕШЕНИЕ  1: Да оставя кафето!…  при все че всеки знае, че:KAFE

РЕШЕНИЕ 2: Да се храня „здравословно“.  Оказва се невъзможно поради мъглявост на дефиницията. Въпреки цялата ми информираност по въпроса, не успявам да намеря точка на помирение (баланса, ако щете), между следните варианти за режими на хранене, всеки от който е „най-здравословен“ :

           режим 1: Ядат се само плодове и зеленчуци, сурови и по възможност още с кал по тях (за да сме сигурни, че са расли на слънце в собствената ни зеленчукова градина, а не в аквариум), никакво месо, никакви млечни продукти и яйца; допълваме с много ядки и пълнозърнести храни…

          режим 2: Никакви плодове, и НИКАКВА глюкоза (ник‘ва – капиш?! ), с изключение на диворасли боровинки. Въглехидратите биват компенсирани с огромно количество мазнини, защото от една две години насам те вече не са вредни, а са най-полезни. Примерно меню по този режим: 4 пържени яйца за закуска, неограничено количество био месо от як за обед; сьомга, отглеждана в собствения ни студеноводен сладък басейн за вечеря, гарнирана със сланина и тлъсти зрели сирена и четири бадема (но не повече)

         режим 3: Храната е бензин, а тялото е опел корсичкаколкото калории му налееш, толкова трябва да изхарчи, като желания резултат е дневният баланс да е нула.

Те тези с точните науки  не са решили кое е „здравословно“, а какво остава за моята филологическа глава, настроена на хуманитарни честоти…

РЕШЕНИЕ 3: Да допускам в живота си само позитивни, искрени и любящи хора, които ми желаят доброто (нещо като Сам от Властелинът на пръстените), а не егоцентрични вампири, чиято мисия е да ограбят и без това ограничения ми запас от положителна енергия (нещо като орките) – Временно  на холд, тъй като се оказва, че пред врата ми не се трупат положителните хора, за които си мечтая, а и по принцип орките са много повече. Точка. 

РЕШЕНИЕ 4: Да водя спокоен и балансиран живот.

????**///

РЕШЕНИЕ 5: Да правя йога всеки ден. Да, всеки ден, макар и по 30 минути!

Рекапитулацията от първите две седмици на новата година сочи към моята почти пълна капитулация по гореизброените новогодишни решения и съответно на практика нищо ново на хоризонта. Пълна каша и особено лоши резултати по точка 3) и 4). И така, първата половина на първия месец на дългоочакваната нова година се класира за запазената фраза на Бриджит Джоунс: “An exceptionally bad start”…

С едно малко изключение – йогата си я правех.Всеки ден. (Някъде дълбоко в мен явно се крият остатъчни залежи на воля, което някои биха нарекли инат. ) От редовната практика, възникнаха някои практически въпроси, на които you tube не можа да отговори… Стигна се до това да отида в истинско йога студио.

И така стигаме до сряда – магическата вечер, когато йогата, приятелите и балансът се срещнахаJ

С една приятелка отидохме в Йога Видя – квартално ми е, хареса ми сайта, разнообразната програма, пък и описанието на „учителите“ беше така изпипано и сърцато, ми че прииска да ги видя тези хора и на живо. Тук е момента да кажа, че въпреки, че към съм убедена, че йогата е прекрасно нещо за тялото и ума, се отнасям с подозрение към хората, които я практикуват. Останало ми е от детството – дядо ми беше „йоги“ и склонността му да стои на главата си по половин час сутрин и да диша тежко се струваше толкова странна на цяла фамилия от инженери (виж дефиницията), че дори не се коментираше, все едно е  неестетичен или кофти навик, като това да не се сдържа на публични места. Той самият също не правеше опити да ни приобщи  към йога идеята – имаше си други „поклонници“ и не му трябваха недисциплинирани, разглезени хлапета.

Но да се върнем на сряда вечер, когато с Катето връхлетяхме закъснели в залата, където ни посрещна тишина като в кладенец и озарени усмихнати лица буквално от всички посоки. Беше пълно, но услужливо ни направиха място, донесоха ни постелки и всички други необходими такъми, даже по едно одеяло, което ми се стори подозрително, защото в описанието за „ащанга виняса йога“ пишеше „динамична“ практика. Но подозрението се оказа неоснователно като британските телевизионни екипи на Хитроу на 1-ви януари, 2014-та, в очакване на ордите български и румънски имигранти. Час и половина отлетя като едно щракване с пръсти. И когато накрая отворих очи след йога нидра… о чудо! Химията в главата и тялото ми беше напълно различна!  Никаква умора, никакво напрежение.  Нямаше го стресът, който прилежно трупах от миналата година, а на негово място се бяха настанили спокойствие и усещане за лекота… 9fa914e9eae5b0946c9e93af3567f30bСториха ми се безценни, понеже са все по-редки гости в моя живот и си казах „Ето какво имало в йогата…“ … А тази вечер удоволствията едва започваха. Напълно освежени и пълни с енергия в десет часа вечерта по средата на работната седмица, неизбежно се запътихме към непалския ресторант в опасна близост до студиото….

 Има вечери, които се открояват от ежедневието и нормалния ход на времето. Като омагьосани от пролетни феи, те ухаят различно, вибрират на други честоти  и остават завинаги, сякаш Господ ги е посочил с пръст и казал: „Ти си специална!“…  Отбелязахме първата йога заедно и поредната ни среща с любимите матар коса лито, манго ласи, масала чай и всичко друго  от менюто, което успяхме да усвоим (а и двете сме способни в това отношение). Споделяхме си, говорихме си и се слушахме, захласнати от неизчерпаемата иронията на живота, в чиито най-банални прояви намираме хиляди поводи за изненада…

Mango Lassi 0002

Междувременно през цялата вечер с мен беше една мисъл, една жужаща въпросителна за това какво всъщност представлява  балансът… Това нещо, чиято основна характеристика за мен е пълното му отсъствие от моя живот.  Винаги съм се питала: защо не съм уравновесена като другите, защо има толкова контрасти и нестабилност в моя живот?! Бягах от училище, за да чета книги вкъщи, стремях се към стабилност, а не можех да издържа на едно място повече от две години; дълбоките корпоративни води, в които „вирея“ от 8 до 5 и моята креативната школа,  административната работа и  бунтарския ми дух,  Япония и Бразилия … Но може би просто греша по отношение на баланса. Докато стоях в поза свещ и всеки мускул на тялото ми работеше, за да запази равновесие, а цялото ми тегло се беше заинатило да прескача до безкрай  от едната ми ръка на другата, изведнъж ми просветна, че балансът всъщност е динамична величина. Дори и тези, които с каменно лице левитират на една ръка, сигурно се пънат и полагат толкова усилие, колкото и аз, за да останат в точката на баланс. Тоест човек не просто открива и застава мирно в „точката“, а постоянно търси и „намира“  мястото на равновесие, което дори не е място, а по-скоро е състояние…Изведнъж всичко си дойде на мястото: проблемът не в мен, че не намирам баланса, той просто си е нещо, което винаги само може да се търси.

Картичка с послание от Уругвай

Leave a comment Стандартен

Веднага си признавам, че до преди седем-осем години, чуех ли Уругвай, мислено се пренасях в Африка. Пък и колко често бях чувала за Уругвай изобщо? Въпреки странстванията ми по широкия бял свят (и щом ще гo разделяме по цветове, нека добавя черен, жълт, кафяв, но най-често шарен), пътят ми никога не се пресече с пътя на някой уругваец. Това не ме притеснява – статистически погледнато дори е нормално. В Уругвай населението е близо четири милиона, по-малко са и от нас, българите. В техен минус е и това, че веднъж щом ги локализираш правилно на картата в Латинска Америка, ти се струват буквално смачкани от два гиганта – Бразилия и Аржентина, всеки от тях с територия половин континент (съгласна съм да намаля от Аржентина, за да излезе математиката – тя е с територия 1/3 континент).

Минусите в ущърб на Уругвай свършват до тук. В тази уж малка страна има толкова природни красоти, култура, история, футбол, танго, чай мате… Впрочем Монтевидео и Буенос Айрес си оспорват произхода на тангото (било за танци, писмености или почистването на общите части, съседските страсти навсякъде са горещи). Изобщо толкова много интересни неща има в Уругвай, които, влязат ли ти веднъж под кожата, трябва в последствие да ги ампутираш – задължително заедно с вкусовите си и цветови рецептори – за да можеш да функционираш нормално в някоя от „нормалните“ страни.tango uruguay.php

За Уругвай говорят още, че е „Швейцария“-та на Латинска Америка, с добре образовано неселение, с добре функционираща здравна система, с приличен стандарт на живот, където разликата между бедни и богати е …. огромна, разбира се (все пак сме на планетата Земя и отгоре на всичко в Южна Америка!). Но да кажем, че в Уругвай разстоянието между бедност и богатство е колкото от тук до Луната – тоест, когато има условия за това, може да се види с просто око. За сравнение, в съседна Бразилия разстоянието между „нямащите“ и „имащите“ е като от земята до галактиката MACS J1149+2223 по отдалеченост в начина на съществуване.

матеВпрочем има и други, по-осезаеми на пръв поглед, разлики между малката страна на футбола и освежителната напитка „мате“, и големите й съседки. Темпераментът на уругвайците е различен, както са различни ценностите им и тяхната “forma de ser” – техният начин да „бъдат“, да „живеят“ сред другите.

Аржентинците и особено бразилците са показни, дръзки, избухливи… направо експлозивни! Повярвайте ми, знам аз за какво говоря: всеки разполага с пълна торба изненади и оттам вади  не номер или два, а цяла циркова програма. Уругваецът обаче прави впечатление на сдържан, умерен и не щеш ли – искрен! Той не иска бие на очи, не обича показностите, точно обратното, стреми се към „perfil bajo“.

Хосе Мухика

Президентът на Уругвай в неговата ферма

Ето от тази хубава малка страна идва посланието! Едно послание пред ООН, най-смисленото, което ми е попадало напоследък и което за мое най-голямo задоволство, можах да „усвоя“ в оригинал на испански (Докато четях си мислех: Едно за мен че взех, че го научих този хубав език по една случайност!:). Праща ви го не друг, а  самия президент на Уругвай. Един симпатичен възрастен господин със слава на отдаден градинар, който живее скромно в  една фермичка и отдава 90% от приходите си за благотворителност.

На 26-ти септември Хосе Мухика, този толкова необичаен за нашите времена политикик, произнесе пред ООН мъдрата си и „брутално искрена“, както я нарекоха някои вестници, реч. Ако сте чели „Отворените вени на Латинска Америка“ на уругвайския писател Едуардо Галеано знае за какъв поетичен изказ говорим. Ето любими откъси на испански и връзка към цялата реч на английски.

Que disfruten, amigos!

http://www.youtube.com/watch?v=mw-9XvcoHXo

Que estamos vivos por milagro y nada vale más que la vida. Y que nuestro deber biológico es por encima de todas las cosas respetar la vida e impulsarla, cuidarla, procrearla y entender que la especie

Parecería que hemos nacido solo para consumir y consumir, y cuando no podemos cargamos con la frustración, la pobreza, y hasta la autoexclusión.

Lo cierto hoy es que para gastar y enterrar los detritos en eso que se llama la huella de carbono por la ciencia, si aspiraramos en esta humanidad a consumir como un americano medio promedio, sería imprescindible tres planetas para poder vivir.

Es decir nuestra civilización montó un desafío mentiroso y así como vamos, no es posible para todos colmar ese sentido de despilfarro que se le ha dado a la vida. En los hechos se está masificando como una cultura de nuestra época, siempre dirigida por la acumulación y el mercado.

Prometemos una vida de derroche y despilfarro, y en el fondo constituye una cuenta regresiva contra la naturaleza, contra la humanidad como futuro. Civilización contra la sencillez, contra la sobriedad, contra todos los ciclos naturales.

El hombrecito promedio de nuestras grandes ciudades, deambula entre las financieras y el tedio rutinario de las oficinas, a veces atemperadas con aire acondicionado. Siempre sueña con las vacaciones y la libertad, siempre sueña con concluir las cuentas, hasta que un día, el corazón se para, y adiós. Habrá otro soldado cubriendo las fauces del mercado, asegurando la acumulación“.